Надежда в поезията
В срещата ми с Мариса Дейвис през 2017 година се почувствах като свидетел на нещо необикновено. Тя беше млада поетеса, наскоро завършила университета Вандербилт, тогава още беше в началото на своя път. Въпреки това, когато тя прочете стиховете си, почувствах, че светът около нас се разтваря, а цветността му се възвръща. Не можех да повярвам, че тази силна, мъдра гласова е на толкова ранна възраст, и това се запечата в съзнанието ми. В нейното стихотворение, което тогава запомних, имаше една силна мисъл: „Дори пепелта може да издигне храм“. Тази мисъл ми остана като символ на надеждата — дори в най-големите разрушения, може да се намери семето на ново начало. Тази идея за възможността за растеж, скрита в моментите на разруха, е като пулс, който преминава през цялата й дебютна колекция „Краят на империята“. В нея Мариса се превъплъщава в глас, който говори за духовното и домашното, за обреченото и за смелостта, за земята и за небесата. Тази книга е като пътешествие — тя ни води от малките градове на Кентъки до апокалипсисите, случващи се в Бейрут, като ни среща с невидимите рани на света и с надеждата, която все още проблясва вътре в тях. Тя използва езика си, за да търси думи, които да разчупят безнадеждността и да събудят въображението за възможност. Когато разговарях с нея за книгата, Мариса обясни, че е искала да намери език, който да отнеме усещането за безпомощност, което често ни обзема днес. Поезията за нея е инструмент за въображение и съпричастност, за да можем да видим светлината дори в най-тъмните моменти. В нейните стихове, като в една сложна мрежа, се преплитат гласове — на библейски фигури, митологични герои, дори и на обикновени предмети като червен пипер. Тя обяснява, че тези гласове й помагат да погледне към себе си и към света с различни очи, да намери общото в различното и да създаде мостове между миналото, настоящето и бъдещето. Тази многообразност на гласовете, които използва, е като музика — тя създава хармония, която резонира в сърцето. За нея формата е първият контакт на читателя с произведението, преди дори да разбере съдържанието. Всяка поезия е като карта, която трябва да бъде изследвана, за да се разбере цялата й дълбочина. Тя използва пространството на страницата като средство за разказване — разчупва структурата, за да изрази сложността и обема на темите си. Това е нейният начин да създаде топография, която води читателя през безкрайни пейзажи на емоции и идеи. Когато говорим за поезия и нейното място в света, Мариса цитира Одри Лорд, която казва, че поезията е начинът, по който даваме име на безименните неща, за да можем да мислим. За нея, колекцията е опит да назове системите на насилие, които често остават невидими — системите, които ни оплетат в мрежи от социална несправедливост. Тя се стреми да създаде пространство за надежда, за да можем да се борим за по-добър свят, като вярваме, че всеки от нас има дълг към другите и към земята. Обсъждайки връзката между поезия и империя, Мариса подчертава, че езикът е инструмент за създаване на реалността. Поезията може да разчупи властта, да разобличи лъжите и да създаде нови перспективи. Тя е начин да се противопоставим на доминацията, да изразим съпричастност и да създадем мостове на разбиране. В този смисъл, поезията не е просто изкуство — тя е акт на съпротива и на надежда. Мариса говори за колективното „ние“, което иска да стане — за хората, които трябва да се обичат, да се борят и да се събират заедно. Тя мечтае за свят, в който хората ще могат да живеят свободно, без страх и насилие, в хармония с природата и помежду си. За нея, това е голямата й надежда — да създадем общество, в което всеки ще се чувства като част от едно цяло, където любовта и съпричастността ще бъдат основните ценности. Тази поетична визия за бъдещето е като светлина в мрака — тя ни напомня, че дори и в най-тъмните времена, надеждата и съпротивата могат да създадат нов свят, по-справедлив и по-любящ. За Мариса, колективното „ние“ е бъдещето, към което трябва да се стремим, и в това желание се крие силата да променим света.
|
|
Експресивно
Илияна Йотова призовава за нова визия за Националния студентски дом, акцентира на нуждите на студентите
В последно време темата за бъдещето на Националния студентски дом (НСД) в София стана обект на интензивни дискусии, особено сред студентската общност и държавните институции. На среща в президентската институция, държавният глава Илияна Йотова подчерта важност ...
Валери Генков
|
Експресивно
В ръцете на Брайън Грийн елегантността на вселената не е тайна а недовършено изречение
Елегантността, независимо дали става дума за облекло или за личност, е свързана с изтънченост. Въпреки това, терминът "елегантен" може да се приложи и към нежното движение на крилата на пеперуда, към написаните думи или дори към яркостта на летен залез. Брайън ...
Валери Генков
|
Фонтанът Треви в Рим става сцена на мистерия, докато полицията разследва поредица престъпления
Валери Генков
|
Експресивно
В Пицофалконе няма спокойствие, само улици, които помнят всеки твой страх
В новия роман на Маурицио де Джовани, озаглавен "Деца" (Figli), който е част от поредицата "Копелетата от Пицофалконе" (Bastardi di Pizzofalcone), читателите отново се потапят в динамичния свят на неаполитанската полиция. В произведението, авторът умело съчета ...
Ангелина Липчева
|
|
Литературен
бюлетин |
|
Включително напомняния
за предстоящи събития |
Абонирайте се |
|
Авторът и перото
Георги Блажев припомня детството, когато книгите караха сърцето да бие по-бързо от всичко
Георги Блажев споделя интересен спомен от детството си, който илюстрира какво означаваше да се жадува за книги в 90-те години. Времето, когато книгите-игри бяха на върха на популярността, а децата бяха истински ентусиазирани по отношение на четенето. Той разка ...
Добрина Маркова
|
Подиум на писателя
Франко Фаджани разказва за първите книжари в Луниджана и наградата "Банкарела"
В новия роман на италианския журналист и писател Франко Фаджани, озаглавен "Светлината на ранната утрин" (2026), се разказва за първите книжари в Луниджана, които създават търговия, устойчива на времето. Фаджани, известен със своите предишни произведения, вклю ...
Добрина Маркова
|
Авторът и перото
Когато автобиографията среща архетипите, писането се превръща в трансформация
Ангелина Липчева
|
Подиум на писателя
Кадър по кадър, железниците превърнаха пустошта в иконичен Запад за публиката и печата
Валери Генков
|
Железниците и фотографията бяха технологии, тясно свързани в изграждането на американския Запад. На 10 май 1869 г. двата бряга на страната бяха официално свързани, когато Централната Тихоокеанска железница, движеща се от запад, и Съюзната Тихоокеанска железница, строяща се от изток, се срещнаха на Промонтори Съмит в територията на Юта. Фотографите, много от които работеха директно за железопътните ...
|
Златното мастило
Представяне на новото академично списание Acta Nova Humanistica с акцент върху Цветан Тодоров и Цветан Стоянов
Ангелина Липчева
|
|
14:04 ч. / 29.08.2025
Автор: Ангелина Липчева
|
Прочетена 43661 |
|
В срещата ми с Мариса Дейвис през 2017 година се почувствах като свидетел на нещо необикновено. Тя беше млада поетеса, наскоро завършила университета Вандербилт, тогава още беше в началото на своя път. Въпреки това, когато тя прочете стиховете си, почувствах, че светът около нас се разтваря, а цветността му се възвръща. Не можех да повярвам, че тази силна, мъдра гласова е на толкова ранна възраст, и това се запечата в съзнанието ми. В нейното стихотворение, което тогава запомних, имаше една силна мисъл: „Дори пепелта може да издигне храм“. Тази мисъл ми остана като символ на надеждата — дори в най-големите разрушения, може да се намери семето на ново начало.
Тази идея за възможността за растеж, скрита в моментите на разруха, е като пулс, който преминава през цялата й дебютна колекция „Краят на империята“. В нея Мариса се превъплъщава в глас, който говори за духовното и домашното, за обреченото и за смелостта, за земята и за небесата. Тази книга е като пътешествие — тя ни води от малките градове на Кентъки до апокалипсисите, случващи се в Бейрут, като ни среща с невидимите рани на света и с надеждата, която все още проблясва вътре в тях. Тя използва езика си, за да търси думи, които да разчупят безнадеждността и да събудят въображението за възможност.
Когато разговарях с нея за книгата, Мариса обясни, че е искала да намери език, който да отнеме усещането за безпомощност, което често ни обзема днес. Поезията за нея е инструмент за въображение и съпричастност, за да можем да видим светлината дори в най-тъмните моменти. В нейните стихове, като в една сложна мрежа, се преплитат гласове — на библейски фигури, митологични герои, дори и на обикновени предмети като червен пипер. Тя обяснява, че тези гласове й помагат да погледне към себе си и към света с различни очи, да намери общото в различното и да създаде мостове между миналото, настоящето и бъдещето.
Тази многообразност на гласовете, които използва, е като музика — тя създава хармония, която резонира в сърцето. За нея формата е първият контакт на читателя с произведението, преди дори да разбере съдържанието. Всяка поезия е като карта, която трябва да бъде изследвана, за да се разбере цялата й дълбочина. Тя използва пространството на страницата като средство за разказване — разчупва структурата, за да изрази сложността и обема на темите си. Това е нейният начин да създаде топография, която води читателя през безкрайни пейзажи на емоции и идеи.
Когато говорим за поезия и нейното място в света, Мариса цитира Одри Лорд, която казва, че поезията е начинът, по който даваме име на безименните неща, за да можем да мислим. За нея, колекцията е опит да назове системите на насилие, които често остават невидими — системите, които ни оплетат в мрежи от социална несправедливост. Тя се стреми да създаде пространство за надежда, за да можем да се борим за по-добър свят, като вярваме, че всеки от нас има дълг към другите и към земята.
Обсъждайки връзката между поезия и империя, Мариса подчертава, че езикът е инструмент за създаване на реалността. Поезията може да разчупи властта, да разобличи лъжите и да създаде нови перспективи. Тя е начин да се противопоставим на доминацията, да изразим съпричастност и да създадем мостове на разбиране. В този смисъл, поезията не е просто изкуство — тя е акт на съпротива и на надежда.
Мариса говори за колективното „ние“, което иска да стане — за хората, които трябва да се обичат, да се борят и да се събират заедно. Тя мечтае за свят, в който хората ще могат да живеят свободно, без страх и насилие, в хармония с природата и помежду си. За нея, това е голямата й надежда — да създадем общество, в което всеки ще се чувства като част от едно цяло, където любовта и съпричастността ще бъдат основните ценности.
Тази поетична визия за бъдещето е като светлина в мрака — тя ни напомня, че дори и в най-тъмните времена, надеждата и съпротивата могат да създадат нов свят, по-справедлив и по-любящ. За Мариса, колективното „ние“ е бъдещето, към което трябва да се стремим, и в това желание се крие силата да променим света.
|
Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс
с всички предимства на цифровият достъп.
|
|
|
Запознайте се с дигиталният Literans
Литературни пътеки
Посоката е да надхвърлиме обикновенната витрина от новини и да създадем цифрово пространство, където събитията, новините и своевременното представяне да бъдат услуга на общността. Подобно на всяко пътуване, събираме историята в нашата библиотека, за да имате възможност да се върнете отново, чрез историческия ни архив.
Научете повече
|
|
|
Читателски поглед
Енрико Матеи жертва на инцидент или атентат?
На 27 октомври 1962 година, самолетът "Morane-Saulnier 760 Paris II", с който пътува президентът на ENI и Член на Камарата на депутатите на Италия - Енрико Матеи (Enrico Mattei), катастрофира в близост до летище Линате, след полет от Катания. В инцидента ...
|
Избрано
„Някой ме вика по име“ – Рене Карабаш отвежда публиката в свят на емоции и поезия
Ирена Иванова, по-известна с псевдонима си Рене Карабаш, писателка, преводачка и актриса, ще представи своята нова поетична книга „Някой ме вика по име“ в специално събитие, което обещава да бъде незабравимо. Водещ на премиерата ще бъде поетът ...
|
Между амбициите и тайните, които движат корейското общество се крият малки жестоки лъжи
|
Ако сте поропуснали
Арун Кумар Саху акцентира на човешката цена на историческите процеси, без политически декларации
Арун Кумар Саху, посланик на Индия в България, писател и учен, представя своята нова стихосбирка „Светлозелени очи“. Книгата, издадена от академия „Знание“, предлага дълбочина и емоционална свързаност, която резонира с читателите. ...
|
|
|
Сутришният бюлетин на Literans. Най-важните новини за деня, които да четете на закуска.
|
|
Вечерният бюлетин на Literans. Най-важното от деня за четене при завръщането у дома.
|
|
Литеранс Плюс
Пълния архив е на разположение на абонатите
Абонирайте се
Включва:
|
Не изполваме интернет бисквитки. Не събираме лични данни и не споделяме такива с трети страни. Не прилагаме проследяващи или наблюдаващи маркетингови/рекламни системи.
Издател Literaturabteilung / DRF Deutschland. Публикуваното съдържание, текст, снимки и графики е защитено от Германското законодателство за авторско право. |
|
Общи условия / Потребителско споразумение |
Интелектуална собственост |